Ренесанс - онлайн пъзели
Онлайн пъзел Ренесанс
Ренесанс
Ренесансът (на френски: Renaissance, на италиански: Rinascimento „възраждане“), е период в европейската история, отбелязващ прехода от Средновековието към Новото време и обхващащ XV и XVI век, характеризиращ се с опит за възраждане и надминаване на идеи и постижения на класическата античност. Възниква след кризата на Късното средновековие и е свързан с големи социални промени. В допълнение към стандартната периодизация, привържениците на т.нар. „дълъг Ренесанс“ могат да поставят началото му още през XIV век и края през XVII век. Традиционният възглед твърди, че Ренесансът скъсва с миналото и затова е част от Новото време, но много историци днес се фокусират повече върху неговите средновековни аспекти и твърдят, че напротив, той е продължение на Средновековието. Въпреки това, началото на периода – ранният Италиански ренесанс от XV век, предшестван от Проторенесанс от около 1250 или 1300 г. – се припокрива значително с Късното средновековие, условно завършващо към 1500 г. Самото Средновековие е дълъг период, изпълнен с постепенни промени, като и Новото време; и затова като преходен период между двете, Ренесансът има близки прилики с прилежащите подпериоди на всеки от двата.
Интелектуалната основа на Ренесанса е неговата версия на хуманизма, извлечена от концепцията за римската humanitas и преоткриването на класическата древногръцка философия, като тази на Протагор, който казва, че „човекът е мярката за всички неща“. Това ново мислене се проявява в изкуството, архитектурата, политиката, науката и литературата. Ранните примери са развитието на перспективата при маслената живопис и възроденото знание за това как се прави бетон. Изобретяването на книгопечатането ускорява разпространението на идеите към края на XV век, но промените на Ренесанса не са еднакви из Европа: първите му прояви са в Италия още в края на XIII век, по-специално с творбите на Данте и картините на Джото.
В културата Ренесансът започва с новаторски разцвет на латинската и народната литература и с възобновяване на стремежа към знания през XIV век, основано на преоткриване на класическите текстове, което съвременниците приписват на Петрарка. Той подтиква развитието на техниките за изобразяване на по-естествена реалност в живописта и постепенната, но широко обхватна образователна реформа. В политическия живот Ренесансът допринася за развитието на дипломацията, а в науката за по-голямото значение на наблюдението и индуктивните разсъждения. Ренесансът води до революции в много сфери: интелектуални и социални научни търсения; въвеждане на модерното банкиране и подобряване на счетоводството. Но той е най-известен с художествените си произведения и приноса на такива енциклопедисти като Леонардо да Винчи и Микеланджело, за които важи терминът „ренесансов човек“. Ренесансът започва във Флоренция, една от многото италиански държави. Предложени са различни теории за обяснение на неговия произход и характеристики, като се фокусират върху различни фактори, включително социалните и граждански особености на Флоренция по онова време: нейната политическа структура, покровителството на доминиращото банкерско семейство, Медичите, и миграцията на гръцки учени и техните текстове в Италия след превземането на Константинопол от османските турци. Други големи центрове са Венеция, Генуа, Милано, Рим и Неапол. От Италия Ренесансът се разпространява в цяла Европа, първо в Унгария (като треченто и куатроченто ), а след това като чинкученто във Франция, Испания, Португалия, Фландрия, германските земи, Полша, Великобритания, Ирландия и другаде.
Ренесансът има дълга и сложна историография и поради общия скептицизъм към отделните периодизации, съществува дебат сред историците относно прославянето на „Ренесанса“ и отделните му културни герои през XIX век. Поставя се под съмнение дори полезността на Ренесанса като термин и като историческо очертаване. Някои наблюдатели поставят под съмнение посочването на Ренесанса като културен „напредък“ спрямо Средновековието; вместо това те го виждат като период на песимизъм и носталгия по класическата античност. От друга страна социалните и икономически историци, особено привържениците на longue durée, вместо това се фокусират върху приемствеността между двете епохи, които са свързани, както Панофски отбелязва, „с хиляди връзки“.